. . . много голяма интелигентност и никакъв разум . . .

     Клевинджър знаеше всичко това, защото Клевинджър беше гений с туптящо сърце и бледно лице — Той беше мислеща личност — дългурест, недодялан, трескав, с жадни очи. Като студент в Харвард печелеше награди за отличен успех почти по всички предмети и единствената причина, поради която не спечели награди абсолютно по всичко, беше, че прекалено много време отделяше да подписва петиции, да разпространява петиции, да се обявява против петиции, да участвува в клубовете за разисквания, да напуща клубове за разисквания, да присъствува на младежки конгреси, да се мъчи да осуети други младежки конгреси и да организира студентски комитети в защита на уволнени професори. Всички бяха съгласни, че Клевинджър сигурно ще напредне в академичния свят. С една дума, Клевинджър беше един от онези хора с много голяма интелигентност и никакъв разум и всички знаеха това освен малцина, но и те скоро го откриха.  Накратко казано, беше глупак.

. . . проснати като вълнен чувал, пълен с космат ягодов сладолед . . .

     Обикновено вътре в болницата имаше далеч по-малко болни, отколкото Йосарян виждаше извън нея, и при това в болницата обикновено имаше по-малко хора, които бяха сериозно болни. Смъртността беше много по-ниска вътре в болницата, отколкото извън нея, и при това беше много по-здравословна смъртност. Малцина умираха ненужно. Хората знаеха много по-добре как да умират в болницата и го правеха много по-изискано и по-редно. В болницата не можеха да победят смъртта, но безспорно я караха да се държи прилично. Бяха я научили на добро държане. Не можеха да не я допуснат вътре, но когато беше вътре, тя трябваше да се държи като дама. В болницата хората издъхваха с изтънченост и вкус. Там ни най-малко нямаше онази груба, грозна показност в смъртта, която бе тъй обикновена извън болницата.
      Хората не избухваха, не се превръщаха в съсирена кръв и безформена плът. Не се давеха и не ги удряше светкавица, не ги осакатяваха машини, не ги смазваха срутвания. Не ги застрелваха при грабеж, не ги удушаваха при изнасилване, не ги убиваха с нож в кръчми, не ги съсичаха с брадви родители или деца, нито умираха скоропостижно при природни бедствия. Никой не умираше от задушаване. Хората умираха като джентълмени на операционната маса от загуба на кръв или издъхваха без коментарии в кислородни маски. Нямаше ония фокуси — както ме гледаш, ставам на дим и изчезвам, които бяха толкова на мода извън болницата, нямаше такива номера — ето ме, няма ме. Нямаше глад и наводнения. Децата не се задушаваха в люлките си или в хладилници, нито попадаха под камиони. Никой не умираше, пребит от бой. Хората не се самоубиваха със светилен газ от готварските си печки, не скачаха пред влакове в подземната железница, не политаха право надолу с фучене от хотелски прозорци като инертна маса с ускорение шестнадесет фута в секунда, за да паднат с ужасен плясък на плочника и да умрат по отвратителен начин пред очите на всички, проснати като вълнен чувал, пълен с космат ягодов сладолед, с изкривени пръсти на краката и кръвта им да се лее наоколо.